Всеки празник има своя край. И като заключение на всичко изтекло до момента, краят на празника е една негова равносметка, един синтез на неговата насока, на смисъла и на посланието му.
И ето, музиката спира, една по една светлините угасват, всеки внезапно се озовава сред тишината на очакването, сред оня непривичен за гражданина безлампов мрак. Това сякаш го подсеща, че над плочките и собствените му обувки, в които така съсредоточено се е взрял, винаги лети едно небе, чиито звезди не могат да бъдат загасени с дърпане на шалтера. А когато човек се сепне за миг и преоткрие небето, поне за малко в него се прокрадва чувството, че хората не сме особено велики, че ненужният товар, който всеки от нас носи на плещите си, може да бъде захвърлен много по-лесно. Дълбоката бездна на необятното е изпълнена с очакващи погледи, но горе все още е тъмно.
И изведнъж нещо се случва! Цялото небе се озарява от разноцветни светлини. Златен дъжд се сипе над хорските глави. Сякаш метеорити, сякаш магия, сякаш илюзия, сякаш надежда разкъсва пернишкия мрак,за да даде просветлтние, сили, жизненост. Защото всичко оживява, всичко се променя в този миг. Дори от Мемориала излитат гръмки фойерверки и светлини, които го превръщат в мистична пирамида – символ на непоклатимостта и мъдростта. И всички са опиянени от тази еуфорична промяна, всеки поглед е пленен от живота избухващ горе. И както в мрака на нощното небе разцъфват огнените цветя на празнична надежда, така и в мрака на очакващите души се възражда жарта, която подгрява позамръзналите им сърца. Сякаш тази взривяваща се мощ прави всеки зрител участник в едно тайнство, което напомня, че всеки от нас носи в гърдите си частица от този заряд. И ще бъде малко тъжно, ако хората наистина са забравили за него.
След като и последното пламъче в небето изтлява, перничани остават задълго загледани в успокоеното небе. Дано е за добро!
