След като разбрахме цената на папата, вече сме светнати и за цената на НАТО-то. Асамблеята на Пакта в София освен традиционните напоследък хвалби колко сме напред с материала, ни светна и по други въпроси. Че безработните офицери по численост скоро ще се равняват на работещите. Че ще нарежем толкова танкове, с които металургичната промишленост да дръпне на световните пазари с качествена стомана. Че селскостопанската авиация ще конкурира успешно бойната по летателни часове. Че членският внос в алианса е толкова символичен, колкото годишните плащания по външния дълг. Че НАТО е удоволствие, което не всеки може да си позволи.
Софийската асамблея ни направи по-натовци, без да сме станали по-българи. И ако членството вече ни е почти в кърпа вързано, то членството ни в самата родина не е гарантирано. При пълна аерогара отлитащи с еднопосочен билет младежи, не е розова перспективата утре да срещаме натовски бригади като гарант на сигурността. Внасянето на качествена армия от чужбина е инвестицията, която сме длъжни да приемем, но трудно ще платим.
