Нашите управници започнаха да потриват ръце за иракския дълг, както химическата ни рота стискаше палци да не ходи на война. Второто се случи, за първото американците казват “Ще видим”. Вестта, че Саддам най-вероятно е на оня свят засега не се посреща с пищни тържества от прогресивната общественост, ако не броим патетичните слова на нашите държавници с арабски фамилии на Аерогара София.
Ще си върнем иракския дълг, когато иракската библиотека си върне изгорелите реликви. Как да вземеш пари от държава, която на практика не съществува? А на всичко отгоре и националната им банка бе обрана като на филм от тълпи слабо цивилизовани и проамерикански настроени доскорошни поданици на Саддам. Защо трябва да преговаряме с янките за нашите пари, щом Ирак ще се командва от свое демократично правителство? Това е загадката с много неизвестни, на която даже Соломон Паси не знае формулата.
Ако нашите “иракски бойци” не можаха да се покрият със славата на победата, същото важи и за “иракските” ни дипломати, за които една екскурзия в страната на неограничените възможности е най-високата държавна награда.
