Прав е ораторът на вчерашното поклонение за Апостола, че за Левски не е казано всичко. Левски говори дори с паметника си. Пернишката традиция повелява на всеки 19-ти февруари пред гранита да се наредят толкова партийни лидери, колкото ще участват в изборите. Т.е. поклонението е нещо като заявка за политическо присъствие и опит за политическо легитимиране. Не че има нещо лошо всяка партия и организация да зачете великия българин. Неговото величие обаче е в скромността му. Точно това от духовния му облик не се разбира. Надъхването с Левски е като за мач. Важно е не човешкото и християнско смирение, а политическото себедоказване пред паметника. В този смисъл Левски също е мерило, задочна трибуна за партийно боричкане.
Само едно прочитане на поредността /виж стр.2/, по която бяха наредени и вчера обичащите Левски ще докаже, че гореспоменатото не е дребнаво заяждане с историческата кауза на големия българин. Да поднесеш по-напред венеца си не е мерило за величие. Това явление се измерва с други духовни стойности, които стоят срамно ниско в подножието на паметника.
