Вътрешното ни положение стана международно. Толкова международно като едно време, когато всички беди в държавата се приписваха на световния империализъм, оплел в пипалата си целия свят с изключение на соцлагера.
България е в бедствие като Австралия и Бразилия, обаче темите на обществото са бодряшко оптимистични. Край турската граница върлува шап. Хлябът и олиото започват да стават символ на мизерията. Бензинът и нафтата са непоносими. Затварят пощите по селата. Намаляват парите за ремонт на пътища, с изключение на магистралите. Заплати и пенсии са тотално замразени. На всичко отгоре политическият батак е пълен със СРС-та и неадекватни милиционерщини. Яви се и ново издание на „Наглите”.
В нормалния свят това е почти национална катастрофа. В България обаче са важни други неща. А именно - да си разказваме приказки за Държавна сигурност, за котировките на петрола на стоковите борси в Ню Йорк и Лондон, за стагнацията в хранително-вкусовата промишленост в международен план и да се бием в гърдите, че ще се борим за Шенген като опълченците на Шипка.
Така е. Кризата удря и разсъдъка. До момента, в който вече криза няма.
