Когато дяволът си няма работа, си слага пепел на едно място, вятърът духне и му напълни очите. Такава тъповата шегичка разказваха батковците на малките едно време. Когато вярващите си нямат друга работа, почват да хвърлят прах в очите на светските институции, та белким прогледнат за нуждата от задължително вероучение в училищата.
Литийното шествие в края на миналата седмица, което затвори половината център на столицата, отвори очите и на атеистите. В смисъл, че тия шествия вършат работа толкова, колкото Народното събрание да гласува десетте божи заповеди като част от българското законодателство и съдебната реформа да приключи. А с нея и всички останали реформи.
От сериозна реформа обаче се нуждае самата идея за вероучение. Излиза, че само Господ може да помогне на България, затова да го ударим на вяра. Може би някои си представят вероучението като сричане на молитвата преди ядене, докато лелките носят на първолаците здравословната безплатна закуска.
Ако идеята е в епохата на глобалния Интернет да се въведе вероучение като по царско време, по- добре прогресивната общественост да се прекръсти и да се помоли:"Боже, опази!" Българинът е принуден да се моли на Господ, дори и когато не вярва в него.
