Ако сме истински патриоти, утрешният Трети март трябва да отбележим като празник на празниците. Щото е национален, дълбоко символичен и вечно възрожденски. Трети март буди велики спомени за велики хора.
Тази година обаче святата дата трудно се връзва с ежедневието. Не че нямаме нужда от този празник. Напротив! Обаче сме го удавили в дребнотемие, политиканство, ъндърграунд... Затлачили сме го с престъпност и ругантни. Ехото на Шипка отеква като доживотна присъда на убиец. Величието на боевете при Стара Загора се губи в спецакциите на качулките. Самарското знаме не чини колкото едно досие на шестак.
Така празникът остава само между кориците на историята, а бруталното ежедневие ни залива от страниците на вестниците – и жълти, и всякакви. И ако споменаваме Трети март, то е само защото денят е свободен от текуща политика и никой не е наплюл никого.
Все пак Шипка я има, Самарското знаме още е цяло, а Санстефанският мирен договор ни легитимира като свободни българи. Свободни да изберем ежедневното насилие...
