- Какво ново в новия Ви албум?
- Новият ми албум е в добре познатия стил, който налагаме вече 6-7 години с композитора Тончо Русев, поета Евтим Евтимов и аранжора Пламен Велинов. Това са типично български песни, в които се усеща духът на нашия фолклор и националния ритъм. Такива песни събират хората и ме карат да бъда щастлив. Най-добрата новина за мен е когато пристигна късно след обяд в града, в който ще пея, да науча, че всички билети са продадени.
- Вие, Евтим Евтимов и Тончо Русев - това ли е рецептата за успех?
- Ние сме просто приятели, хора, които мислят по един и същи начин за музиката. За мен е голямо признание, че съм избран от тези хора и имам възможност да работя с тях. Те са майстори, но за мен трудът им не е признат така, както би трябвало. За съжаление и в света е така, големите творци ги признават тогава, когато вече не са на този свят.
- За какво мечтаете в професионално отношение?
- Мечтая за оркестър, да мога чрез него да импровизирам на концерти, тъй като на синбек музиката е строго определена. Мечтая си да видя българите малко по-богати. Мечтая си за времето, когато някой като си купува билет за концерт /независимо мой или на колега/ да не мисли, че това ще се отрази на семейния му бюджет.
- Бил сте на много места у нас и в чужбина. Къде се чувствахте на върха?
- Най-ми е хубаво в България. Ако съм бил в чужбина, то е защото съм оцелявал в годините между 1989 и 1995, тогава българската култура и музика бяха замрели. Няма да забравя обаче преживяванията си и признанието, което съм получавал в Русия, Украйна, Беларус и Грузия. Руснаците са известни с високия си критерий за музика.
- Кога разбрахте, че можете да пеете?
- В юношеските си години. В махалата, където живеех, имаше едно момче с китара. Аз покрай него пеех по някоя песен на “Щурците” и “Диана експрес”, която знаех. По-късно той започна да свири в оркестъра на гимназията, в която учехме, а мен ме взеха за барабанист. Освен това майка и татко много пееха, когато имаше гости в къщи /това ставаше често/. Те пееха стари шлагери, а аз от време на време им акомпанирах с татковата китара. Никога обаче не съм си мислил, че музиката може да сподели живота ми. По-късно, в казармата, имах музикални изяви. След това кандидатствах в консерваторията и ме приеха. Оттам насетне музиката е неизменна част от живота ми. Сега вярвам, че няма по-съвършено изразно средство от музиката.
- Помните ли първия си концерт?
- То е като с първата любов, първите неща никога не се забравят. Първият ми концерт като музикант беше на 2 декември 1981 година с рок-група “Импулс” във Видин. Това беше един концерт на националното радио “Зиг-заг”, в който участваха и много други колеги. Първият ми концерт като самостоятелен музикант беше през 1986 година в Силистра.
- Случвало ли Ви се е да забравите текст на сцената?
- Да, случвало ми се е. Хубавото е, че се случи в по-късен етап от кариерата ми, когато опитът ми позволи да изляза от ситуацията.
- Как се излиза от подобна ситуация?
- Ами, спираш. Даваш знак на публиката да запее. Така, докато започне следващият куплет и успееш да влезеш в ритъм. Аз обаче съм човек, който много си обича работата и винаги съм концентриран, така че рядко имам подобни ситуации.
- Не сте ли писал текстове по ръцете си?
- Писал към, когато бях в Германия. Там пеех само на немски език. На първите ми концерти, когато езикът беше за мен наизустяване, ръцете ми бяха описани здраво.
- Публиката едва ли го е забелязала?
- Не, разбира се. Първият ми концерт там беше един от най-силните ми мигове. Пях на голямо модно ревю, само пред жени. След края на песента “Езикът на сълзите” в очите на част от дамите наистина имаше сълзи, което говори, че съм се справил добре.
- Насочвате ли дъщеря си Йоанна към музиката?
- Не. Аз искам тя да стане добър гражданин. Държа тя да знае историята на България и на нашето родословно дърво. Оставям на нея да прецени в каква област иска да се развива. От тази година тя учи в немската гимназия.
- Не Ви ли ревнуват вкъщи от прекалено многото професионални ангажименти?
- Това е най-големият ми проблем. Мен наистина ме няма много време. Йоанна расте без мен, а съпругата ми се занимава с куп неща, които трябва да върша аз. Но това е кръстът да си съпруга или дъщеря на певец. Не се оплаквам.Имам свестни хора около себе си, но виждам, че им е трудно. На моменти има и сълзи, но в повечето случаи срещам разбиране.
