Един по един си отиват рудниците. “Иван Русев” тръгна по коловоза на ликвидацията и спасение няма. Всякави опити за реанимация на въгледобивното дружество, които навремето навяваха дори лек полъх на надежда, са издухани от вятъра на промените.
Рудникът стана печално известен с трагични обстоятелства преди няколко години, но и сегашната трагедия не е по-малка. Енергетиката ни се свива бавно и полека по някакъв кошмарен график, изготвен сякаш в изчадието на ада. Професията миньор стана символ на безработица, синдикални протести и мизерен живот. Това мъжко съсловие се стопява като сняг на мартенско слънце без никакви изгледи да го огрее адекватна трудова реализация. Докато политиците философстват по глава “Енергетика” в проговорите с Европейския съюз, в България се затвориха десетки рудници, изхранващи хиляди глави от населението. Преди да сме затворили всички глави в преговорите комай затворихме надеждата за национална енергетика . От което утре ще ни пати главата.
