Понеже темата за корупцията в българската политика бързо се банализира, дойде време да обърнем подобаващо внимание на недъзите на спорта, щото там нещата са интересни, дори когато са банални.
Помни ли някой, че само преди по- малко от два месеца за откриването на новата спортна зала на София одрахме от бой националите по волейбол на Сърбия. Колкото пъти ги хванахме, толкова пъти ги бихме. Ако не ни лъже паметта- четири пъти за две седмици. И все убедително, с лекота. С тая подробност, че това бяха приятелски мачове, след които ние страшно се възгордявахме,
суперлативите течаха като из ведро, а западните ни съседи бяха по- ниски от тревата и по- скромни от Дева Мария.
Дойдоха обаче мачовете на истината на европейското, сърбите отнесоха непобедимите руснаци и страшните италианци, като на майтап взеха титлата, а ние си скубем косите защо стана така, а не
онака. Излязохме силни само в приятелските мачове. Докато ония си взеха поука от загубите, ние продължихме да се бием в гърдите от измислените победи. И сега гледаме как сръбските ни приятели ликуват и кроим планове за нов приятелски турнир, където да спукаме от бой актуалния еврошампион.
